Етнография
Преди повече от 1300 години в Добруджа, на мястото, където днес е разположена Крушарската община, в това прекрасно кътче, вплело ведно богата история, неповторима култура и уникална природа, се слага началото на днешна България. В тази земя, разположена на кръстопът между Изтока и Запада, „врата” между Европа и Азия на Балканите, си дават среща различни племена и народи, живели за кратко или за по-дълго тук, избрали равнината за свой дом, и оставили своите следи.Люлка на българската държавност и нейното величие, земята на владетеля Добротица е не само мястото, където през
В традиционното наследство на Крушарския регион се оглеждат и превратната историческа съдба на Добруджа, и сложната политическа конюнктура, и динамичното етнокултурно развитие на областта.Времена на опустошение след османското нашествие през XIVв., на разорение и асимилаторски натиск, колонизация и ислямизация, непрекъснати руско-турски войни през XVIII– XIXв. и обезлюдяване, се редуват с периоди на относително политическо спокойствие, ускорена колонизация, активни миграционни движения към региона, издигане на неговата стопанската значимост, като въпреки всички преломни събития, континуитетът на българското население се запазва
В хронологически план миграционните процеси в Добруджа, отнасящи се и за населението в Крушарския край, преминават през няколко основни етапа. Първият етап обхваща времето от началото на османското владичество до края на XVIIв.Като общ за цялата област етнодемографски процес се очертава значително намаляване на християнското и увеличаване на мюсюлманското население. С османското нашествие и началните векове на робството се свързва и първото по-масово движение на българи от север на юг, при което изселници от Североизточна България, главно от Шуменско, преминават Балкана и се установяват в Тракийската низина. През следващите векове се наблюдава обратен процес, при който т. нар. “загорци” се преселват вторично на север, към Русия и Бесарабия, като още по пътя си част от тях се установяват в Добруджа и в някои селища от Крушарско, а други по-късно се завръщат и отсядат тук.
Следващият етап на активни миграционни движения, обусловени преди всичко от външно-политически фактори, обхваща времето от края на ХVIIIвeк до 30-те години на XIXвек По време на руско-турските войни от 1768–1774г. и 1787–1791г., 1806– 12г. много семейства напускат домовете си и се отправят към Влахия, Молдова, Русия, но най-масовият изселнически поток – около 100 000 души, е породен от войната 1828– 1829г. Изселниците, предимно от Югоизточна България /в по-голямата си част от Тракия/, увличат със себе си и значителна част от добруджанското население. Само няколко години по-късно част от тези българи поемат обратния път от Бесарабия и се установяват в Добруджа.
През следващия период – от 30-те години на XIXвек до Освобождението през 1878г.,постепенно се създават условията за един нов етап на относително политическо спокойствие, ускорена колонизация и издигане стопанската значимост на региона. Променя се етнодемографският му облик, като основният преселнически поток, чрез който се увеличава българското население, идва от Шуменско, Провадийско, Балкана и Тракия. Последният етап обхваща времето от Освобождението до средата на ХХ век, като този период се характеризира с изселване на мюсюлманско население, активно вътрешно движение на българи в областта, като най-масов характер има преселението от Северна Добруджа през 1940–41г.
Така очертаните миграционни процеси обхващат и населението на Крушарския край. Сложно съчетание от географски, икономически, политически и други фактори от края на XIVв. до средата на XXв. довежда в региона заселници от различни краища, търсещи спасение или работа, временно препитание или постоянен нов дом. Различни етнически, етнографски групи, етнорелигиозни общности живеят в продължение на векове в тесен контакт, срещат се и си взаимодействат различни култури, преплитат се съдбите на цели селища, родове, отделни човешки преживявания; създават се условията за изключително разнообразна в културно отношение традиция; реди се пъстрата етнодемографска мозайка на региона. В тази изконна българска земя ще срещнем потомците на преселниците от Тракия и Балкана, Македония и Северна Добруджа, Бесарабия и Молдова и откъде ли не още...
В повечето селища населението е смесено и се състои от различни етнографски групи. Сред сравнително новите заселници най-многобройна е групата на тракийците, преселници от Сливенско, Ямболско, Старозагорско и др. Особено важно място заемат балканджиите, дошли от Еленско, Габровско, Дряновско, Търновско и др. Към балканджийското население се отнасят и котленците. Сред тях най-многобройна е групата на котленските овчари, установили се със своите стада в добруджанската равнина, както и заселници след пожара в Котел 1894 г. Амалгамата от етнографски групи се допълва с преселници от Шуменско, Провадийско, Разградско, Русенско, Одринско и др.
Многобройна е и групата на преселниците от Северна Добруджа. Следвъзвръщането на Южна Добруджа към България през 1940г. те се установяват компактно в различни селища на областта. От общо 67000 преселници 1080 души /206 семейства/ се установяват на територията на днешната Крушарска община. Съставът на това население е доста пъстър, но всъщност в основната си част то е от Шуменско, Провадийско, Тракия, Балкана и различни места на Югоизточна България. Изселили се след руско-турските войни от първата половина на XIXвек, тези българи пребивават известно време в Бесарабия, по-късно се завръщат обратно към родината си и се установяват в Северна Добруджа.
Повечето селища в територията на днешната община Крушари са основани през периода на османското владичество. Писмени сведения за това откриваме в различни османски документи от XVI– XVIIвек – регистър на джелепкешаните, описи за събиран поголовен данък /джизие/, регистри за юруците и др. В края на XVIIвек съществуващите села имат турско-мюсюлмански облик, като тази тенденция се запазва и през следващото столетие. След Одринския мир от 1829г. значително се увеличава българското население в Добруджа, постепенно етнодемографската картина се променя и се утвърждава българският народностен облик на региона. В цялата област тогава българите са 134 331 души, следвани от турците – 106 830. В селата и градовете живеят също и румънци, татари, цигани, гърци, арменци, евреи и др. Такава етническа пъстрота е характерна и за Крушарския край, като през различните периоди процентното съотношение между отделните групи население варира. Както в миналото, така и днес, християнството и ислямът са основните вероизповедания в района.
За първи път село Крушари /Армутлий/се споменава в османски документ от 1526–1527г. под името Армудлуджа. Вероятно тогава са и първите стъпки към заселването, което съвпада и с началния период на турската колонизация на Североизточна България. Данни за селото има и в османски данъчен регистър на джелепкешаните /овцевъди/. Там то е записано с две махали – Ардлу и Артугмишлер, които се отъждествяват с днешното Крушари. В регистъра на юруците от 1584г. /турски пастири/ е отбелязано с името Армудлу. В османски документ от 1676г. се споменава и съседното село Параджик /Бистрец/, което вероятно се е числяло към съществуващото вече Армутлии. Началото на новия период в живота на селото е свързано с 1810г. и заселването на двамата братя Бойчо и Стоил Стоянови, дошли от с. Ковчас, Тракия, и наричани рупци. През 1828-1829 г. през Добруджа минават кервани на изселници от Стара планина и Източна Тракия, тръгнали към Бесарабия заедно с руските войски. Към тях се присъединяват и жители на с. Крушари. Престояли няколко години там, те се връщат, но намират само пепелищата на своите къщи и започват отново да градят своите домове и своя живот в родината. По-късно тук идват и семейства от Одринско, Новозагорско, Дряновско, Котленско, Търновско, с. Червена вода, Русенско и др. За втори път жителите на Крушари тръгват след руските войски в края на Кримската война /1853 – 1856 г/, озовават се в околностите на Бендер, където престояват няколко години. След Кримската война тук идват татари, които обаче се изселват след Освобождението. През 1873г. селото се споменава с името Армутлъ, намира се в каза Силистренска и има 19 немюсюлмански къщи, които най-вероятно са български. През 1875г. в региона идват българи от Одринско,които се заселват в селата Крушари, Земенци, и Бистрец, като в последното идват българи и от Върбишко. По време на Освободителната война 1877–1878 г. населението е подложено на грабежи и издевателства от страна на фанатизирано мюсюлманско население, поради което християните забягват в българските села около Тулча. Завърнали се след кратък престой в Северна Добруджа, те отново намират своите домове разрушени и отново започват да градят върху развалините. Преди Освобождението селото е включено в Хаджиоглупазарджишката каза. В периода от Освобождението през 1878г. до 1906г. то е седалище на община с 9 села: Армутлии, с Азаплар/Дяково/, Ерджии, /Земенци/, Кокарджа /Загорци/, Параджик /Бистрец/, Бараклар /Бакалово/, Каракъшла/Зимница/, Кючук ахмед /Надежда/, Хась Кюселер /Телериг/. През 1914г. селото е почти изцяло българско и има 628 жители, от които 599 българи, 14 цигани, 3 гърци, 3 турци, 2 арменци, 5 албанци, 2 ромъни. В основата на наименованието стои думата армуд, армудлу, което означава круша. През 1927 г. румънците го наричат неофициално Переш, което в превод от турски означава също круша. Вероятно селището е възникнало на терен, осеян с круши. На 27.06.1942г. село Армутлии е преименувано на Крушари.
Село Лозенец/Кара баглар/ се споменава още през 1573г. в данъчния регистър на дежелепкешаните под името Кара Балулар, а по-късно е отбелязано и в документи от 1676 г. През 1873г. то е включено в каза Хаджиоглупазарджишка /Добричка/ с 18 мюсюлмански къщи. Думата баглар /от персийски/ означава лозя, тоест името на селото може да се преведе “черните лозя”. В западната част на селото някога имало много лозови насаждения с черно грозде. Съществувала и стара крепост, известна
като “Асъркале” /”асър” – крепост/. Другото предположение за етимологията на името е Кара Абалар – тоест черни аби, и вероятно е свързано с облеклото на дошлите от планините на Албания хора. В основната си част населението се състои от преселници от Шуменско, като има и заселници от Котленско, Габровско, Троянско, Хасковско, Чирпанско и др. През 1914г. в Лозенец живеят 405 души, от които 244 българи, 98 турци, 21 румъни, 20 цигани, 19 немци, 2 гърци, 1 сърбин. Новото име от 1942г. също е свързано с развитото в миналото лозарство. С указ от 29.12.1959г. със село Лозенец се слива село Стрелец /Омур кьой/. Първите писмени сведения за село Стрелец са от 1526–1527г. В периода от 1732г. до 1786г.селото се споменава в 9 различни документа под името Узун Омур. Легенда разказва, че първият заселил се тук бил Емир Исмаил. През 1873г. селото е записано в каза Хаджиоглупазарджишка като Омердже и има 39 мюсюлмански къщи. Името може да се преведе като “кладенецът на Омер” или “селото на Омер”. През 1942г. е преименувано на Стрелец, а по-късно е слято със село Лозенец.
В най-ранен писмен източник село Северци /Мурсалкьой/се споменава през 167 г. с името Мюрсел факих и има 5 къщи. В периода 1732 – 1789г. то се среща в различни документи с името Мюрсел куюсу. През 18г. е включено в каза Хаджиоглу Пазарджик и има 4 мюсюлмански къщи. Думата “мюрсел” означава праведен, пророк, а куюсу – кладенец, тоест името може да се преведе като “кладенецът на пророка”. Селото е заселено основно след Освобождението с преселници – главно овчари от Котленско и градинари от Еленско.Местното турско население не се изселва масово след 1878г. През1914г. селото има 468 жители – 280 турци, 114 българи, 69 цигани, 4 арменци, 1 румънин. В края на 20-те години на миналия век, по време на румънската окупация, тук се заселват български фамилии от севернодобруджанското село Каталой. След възвръщането на Южна Добруджа към България през 1940г. тук идват българи от останалите под румънска власт села Истрия, Гаргалък и Камбер.За произхода наднешното име на селото има следните предположения: първото е свързано с местоположението – селище, разположено на север, а второто – място, където духа севернякът и има големи преспи сняг през зимата, наподобяващи студения север.
Село Телериг /Хасъьоселер/ е записано в турски данъчен регистър на джелепкешаните /овцевъди/ от 1573г. под името Кьоселер. За възникването на селото има интересна легенда. Преди основаването на трите съседни села – Телериг, Зимница и Огняново, по тези места дошла жена с тримата си сина. Те не се спогаждали и затова разделили имота на три части и създали три отделни села. Там, където се установил големият син, възниква село Кьоселер – селото на безбрадите, понеже бил кьосе – тоест без брада. Понякога към основното име се прибавя и представката “хасъ”, което се превежда точно, напълно, тоест село на напълно, точно безбрадите. А малкият син, известен като Кючук Ахмед, създал село със своето име, наречено по-късно Огняново. Майката останала в третото село – Зимница. През 1873г. село Кьоселер е включено в Силистренска каза, има 50 мюсюлмански къщи и подчертано турски облик. След 1881г. идват българи от различни селища на Северна Добруджа, Сливенско, Котел, а някои и от Македония. Част от мюсюлманското население са заселници от Казахстан. През 1914г. селото има 1410 жители: 744 турци, 552 българи, 67 татари, 25 цигани 3 гърци, 19 арменци. Българският етнически елемент се увеличава и със заселници от с. Кайнарджа, Силистренско, поради което и една от махалите е наречена Кайнарджанската. През 1940г. тук идват преселници от Тулчанско, Северна Добруджа. От 1942г. селото носи името на хан Телериг.
Старото име на селоЗимница е Кара къшла. За името могат да се дадат няколко тълкувания кара – черен или каръ – жена, къра – полски . А къшла може да се преведе и като кошара, зимовище, стопанство. Тоест името на селото може да се преведе на български като “полска кошара” или “кошарата на жената”, “черна кошара”. Румънските власти го наричат “Стъна кадъней” – първата дума означава кошара, а втората – кадъна, жена. Наименованието Зимница е приблизителен превод на турското наименование – като синоним на зимовище, място за зимуване или като зимница – тоест зърнени храни, посяти през есента. До 1888г. в селото живее предимно мюсюлманско население. Българските заселници тук идват главно от Дряновско, Габровско, Ямболско. През 1914г. селото има 796 жители, от които 560 българи, 150 турци, 58 цигани, 28 татари.
Първите писмени сведения за село Ефрейтор Бакалово /Бараклар/се откриват в османски документи от 1526 – 1527г., където се споменава мезрата Барак куюсу. В регистъра на джелепкешаните от 1573г. Бараклар е записано като селище с 4 къщи. Името идва от “барак” – космат, рунтав, на диалект – къдраво, малко куче. В миналото тук е било добре развито овцевъдството, за което спомага изобилната паша и вода. Стадата се пазели от големи, рунтави кучета, наричани “бараци”. Основната част от населението са преселници от Балкана. Част от мюсюлманското население в Бакалово е дошла от Казахстан. През 1914г. в селото живеят 459 души, от които 419 турци, 18 българи, 16 цигани, 6 арменци. Патрон на селото през 1942 г. става един доблестен български воин – Никола Стойков, останал във военната история с фамилното си име Бакалов. Участник в Първата световна война, загинал на бойното поле през 1916г.
В регистъра на джелепкешаните от 1573г. село Огняново /Кючук Ахмед, Надежда/ е записано с името Кючюк Ахмедлер и има 66 мюсюлмански къщи. В превод името означава “кладенецът на малкия Ахмед”. През 1888г.селото е изцяло българско и има 339 жители, дошли от силистренските села. Част от българите са преселници от с. Куйджук, Старозагорско.През 1899г. селото получава българското име Надежда в чест на българската княгиня, сестра на Борис III. Селото се споменава в “По жицата” – един от най-известните разкази на певеца на Добруджа – Йордан Йовков, и остава завинаги в българската литература. Името Огняново според повечето жители е свързано с Бойчо Огнянов – главния герой в романа на Иван Вазов “Под игото”.
Село Габер /Гюргенлий/е записано в регистъра за данък авариз от 1676г. Състояло се е от 8 мюсюлмански къщи. През 1873г. то има вече 30 мюсюлмански къщи и е включено в каза Силистренска. Част от мюсюлманското население идва от Казахстан. Българите се заселват тук след 1888 г. и са основно от Северна Добруджа. През 1914 г. селото има 748 жители: 366 турци, 349 българи, 23 цигани, 7 арменци, 3 татари. Името е свързано с големите габърови гори в околността и може да се преведе като габърова гора.
Село Загорци /Кокарджа/е споменато е в известния турски данъчен регистър на джелепкешаните /овцевъди/ от 1573. като Кокарджа куюсу Иса, както и в данъчен регистър от 1676 г. с името Кокарджа. През 1873 г то се отнася към Силистренска кааза и има 8 мюсюлмански и 6 български къщи. Първото име на селото е свързано с дребния хищник пор. В основата на днешното име е понятието “загорец”, което означава жител на областта зад гората, зад планината /Стара планина/. В миналото думата гора се е използвала като синоним на планина, а земите на север от Стара планина са наричани Загора, Загоре. Първите преселили се още по време на османското владичество българи идват от Старозагорско, Новопазарско, Сливенско, Ямболско, Габровско. Едни от първите заселници са представители на фамилите Маринови, Карагеоргиви, Михалеви, Катранджиеви и др.До 1888г. Кокарджа има предимно турско-татарски облик, като етнодемографската картина съществено се променя в началото на ХХ век. През 1914г. селото има 656 жители, от които 460 българи, 84 турци, 84 татари, 24 цигани, 4 евреи.
Основен фактор, определящ облика на дадена етнографска област, е поминъкът на населението. От средата на ХIХ век първостепенна роля в стопанския живот на Добруджа заема земеделието, което очертава условията за развитие на Крушарския регион, формира икономическата среда за интеграция на различните групи население и функциониране на народната култура, и остава и до днес дълбоко свързано с бита и душевността на добруджанеца. Неслучайно чужди пътешественици, минали по нашите земи през XIXвек, с възхита отбелязват, че “от всички качества, които отличават българския народ, неговият вкус и способност за земеделие са най-забележителни, а между различните народи, които населяват европейска Турция, българите се смятат за най-добри земеделци.”
Традиционното земеделие обхваща няколко основни отрасли – полевъдство, градинарство, лозарство, които, макар и тясно свързани, имат своето специфично стопанско значение и развитие в отделните селища.
При заселването си през втората половина на XVIIIи началото на XIXвек българите намират огромни площи пустеещи земи и разработени полета. Те създават обаче и нови ниви, като разорават с плугове пасища и целини или правят “коренеж”/ изсичане и разкопаване / на гористи местности. За целесъобразното обработване и естествено плодородие на твърдата и трудна за оране добруджанска почва в селата е въведена т. нар. “двуполна”система, при която половината от обработеното землище “почива” и се използва за паша на добитъка, а при засяването на нивата се редуват “зимница” /жито, ечемик и др./ и “летница” /овес, царевица, фий и др./ Каква важна роля е заемало земеделието като поминък на населението в началото на ХХ век можем да разберем, като посочим, че през 1911 г. например 89 % от цялата площ в Добруджа са засетите зърнени храни и варива. След Освобождението през 1878г. се използва “триполната“ система, като се намалява времето за “почивка” на нивата и повсеместно се прилага сеитбообръщението. Основното производство са зърнените храни – пшеница, ечемик, ръж, просо, овес. Неслучайно Добруджа се нарича “житницата на България”. След Първата световна война започват да се отглеждат и редица индустриални култури – слънчоглед, соя, фий. До началото на ХХ век традиционните оръдия за обработване на земята са дървеното, кривовоищно рало /наричано ралу, уралу, уралица/ и плугът. Голямото количество земя, уедрената форма на владение, спецификата на почвата в региона налагат ускореното модернизиране на земеделието и по-бързото навлизане през 30-те години на ХХ век на нови, модерни за времето си, фабрични оръдия на труда – железни плугове и брани / “буруни”/, жътварски машини, локомобилни вършачки.
Според вида на отделните култури се засява през пролетта и през есента, като за особено подходящи се считат календарните празници Симеоновден, Кръстовден, Петковден. Сеитбата като начало на целия селскостопански цикъл е съпроводена с извършване на редица ритуали и стриктно спазване на определени забрани. В семето, приготвено за първия ден, се оронва жито от миналогодишната „брада”, прибавят се предмети и растения, които според народните вярвания имат стимулираща и предпазваща сила – гребен, червен конец, сребърни монети, черупки от червени великденски яйца, лук, чесън, ябълки, орехи и др. Предпазваща практика е и посипването на жар и пепел около колата със семето. Рано сутринта невестата, облечена с празнични дрехи, закичена със зелена китка, приготвя погача и варена кокошка за сеяча, а рогата на воловете окичва с малки кравайчета. С пристигането си на нивата стопанинът, обърнат на изток, към изгряващото слънце, издига високо питата – да е високо житото, а после я търкаля по първата бразда и с благодарност, и молитва към Бога и към земята кърмилница, изяжда къшей от хляба, а другата част заравя на нивата. Хвърлянето на първите шепи семе е съпроводено с благословии – да раждат повече нивите, сити да са хората, да се радват на труда си. Остане ли семе, то се разпилява навсякъде и не се връща в дома – да не се „връща” берекетът. По традиция портите на къщата остават отворени до завръщането на стопанина. Вечерта цялото семейство го посреща тържествено и се събира около богата трапеза, на която почетното място е отредено на сеяча.
Най-важният и чакан момент от земеделеца е жътвата. Млади и стари излизат на нивите, за да ожънат обширните посеви. Недостатъчната работна ръка налага идването на жътварски дружини от Балкана /Еленско, Котленско, Търновско/ До началото на ХХ век всяко лято 50 – 60 хиляди жътвари от различни краища идват в Добруджа, за да помогнат при прибиране на реколтата. Основните жътварски инструменти са сърпът, паламарката /дървена ръкавица за предпазване/ и косата. На хубав ден, обикновено понеделник, заженва пръв този, който има лека ръка, комуто работата спори. „Бог напред и ние след него” – благославят жътварите и хвърлят два-три класа пред себе си, а за да не ги боли кръстът и за да спори работата, се опасват с пояси от сплетени житни класове и специална трева – спорниче. Ожънатото жито се слага на ръкойки. Повсеместно разпространен е обредът „изправяне на първия сноп”. „Тая година едва те дигам, ама догодина хич да не мога да те дигам” – нарича стопанинът и изправя завързания с червен конец сноп. А на хармана снопите се складират на големи кладни /купени/. Намирането на т. нар. „цар на нивата” /чаталест клас/ обикновено се приема като знак за богат урожай. Познат във всички селища е обичаят „изплитане на брада”, с който се бележи края на жътвата. Избират се хубави, едри класове, разположени един до друг, разкопава се около тях със сърпове и паламарки и млада, сръчна жътварка, сплита класовете, като усуква в плитката червен и бял конец, скилидка чесън, сребърна пара. Върху готовата брада жътварите си измиват ръцете и изтърсват трохи хляб и сирене. Според местните обредни практики „брадата” или се отрязва и поставя в дома – до огнището, до иконостаса, в хамбара, или се оставя на нивата, като класовете се навеждат към земята. А дойде ли ред отново за сеитба, няколко класа от брадата се оронват в семето. Около нея се изпълняват различни ритуали – жътварите се търкалят – да се „натъркалят” снопите през следващата година, играят хоро. Накрая благославят за плодородие и, застанали с лице на изток, към слънцето, те хвърлят през рамо сърповете. В зависимост от това как ще паднат и накъде сочи острата част, гадаят за здраве и женитба. „Айде, ниво, да помага, Бог, догодина, по-голяма брада, по-голяма рода” – благославят жътварите и се прощават с нивата. Возитбата на снопите е празник за земеделеца. Всеки стопанин украсява воловете и каруцата със зеленина, цветя, китки, а момите, облечени с най-гиздавите си премяни, се качват на колите, за да ги види цялото село. Стопанката посреща жътварите с пълен с вода бакър, украсен с червен конец и здравец – да се лее житото по вода, здраве да има и плодородие.
Отново на хубав ден – понеделник или сряда, на определено, подготвено предварително място – харман, започва и вършитбата. Основните оръдия са диканята, каменните и дървени валяци, наричани още явърлак,чукан, тукмак, ромел. Широко разпространениеима и вършитбата с хергеле. Цялото хергеле /от 10 – 20 и повече коня/ се пуска да тича свободно в затворения харман, а опитният хергелджия направлява животните. Тази практика е широко разпространена в Крушарския край чак до 20-те години на ХХ век. От първия и последния харман не се дава жито на заем – да не се „даде” берекетът. При приключване на работата се коли жертвен петел. С хляба, омесен за първи път с новото брашно, са свързани две основни практики: да се пусне във вода малка питка – за осигуряване на влага за посевите и да се лее житото като вода, и да се раздаде на близки и съседи – за здраве и благоденствие.
Особено опасна за реколтата в безводна Добруджа е сушата. Повсеместно разпространение в целия регион имат обичаите за дъжд – Пеперуда и Герман. Изпълняваните ритуали се практикуват или еднократно, в края на месец май, или неограничено, при настъпила суша, когато дъждът е необходим за посевите, като свободната практика е характерна предимно за преселниците от Тракия. Главното обредно лице в първия обичай е пеперудата – чисто момиче, недостигнало полова зрялост, а останалите участнички, на възраст 12–13 години, са наричани пеперударки. Те са обикновено боси, облечени само с дълга бяла памучна риза, и обкичени на кръста и главата с клонки и зеленина – базак, бъз, лапад, коприва и др. Групата обикаля къщите и навсякъде изпълнява специални обредни песни. Във всеки дом девойките играят своя ритуален танц, като стопанката залива пеперудата, двора и стопанските постройки с вода, а накрая изнася в сито брашно – дар за момичетата. След това ситото се търкулва и по начина, по който падне, се гадае за плодородие. Навсякъде обичаят завършва с къпане на пеперударките на реката или чешмата, а зеленината от облеклото се хвърля във водата. В повечето села в същия ден или няколко дни след това се изпълнява и обичаят Герман, като участнички обикновено са същите момичета. Сред преселниците от Северна Добруджа се среща и наименованието Калоян. Основен момент е изработката на кукла от кал, която представлява малка мъжка фигура – 30-50 см, с ясно изразени полови белези. Германчо се поставя между 2 турски керемиди, които му служат за ковчег, в ръцете му се поставя свещ и зеленина, след което обичаят следва основните моменти от истинското погребение – оплакване, погребване, трапеза и следпогребални обичаи. Оплакването на “мъртвеца” винаги посочва причината за смъртта – сушата, като се акцентира на бедственото за земеделеца безводие и молбата за дъжд. Германчо се погребва в нивите, градините, край река. На 40-я ден куклата се изравя и се хвърля във вода, а ако преди това е завалял дъжд, ритуалът се изпълнява веднага. Обичаят се практикува чак до средата на ХХ век.
Свързани с древни представи и вярвания, трудовите обичаи и ритуали имат един общ смисъл – осигуряване на богата реколта, благодарност към земята, която дарява хората със своята щедрост, надежда, че трудът на стопаните ще бъде отново възнаграден с най-богатия, най-ценен и вълшебен дар – Хляба.
До средата на XIXвек първостепенно място в стопанския живот на Добруджа заема животновъдството. За развитието на този отрасъл способстват благоприятните природни и икономически условия, обширните гори и пустеещи земи, екстензивното земеделие. В миналото големи стада от овце, коне, говеда оживявали безкрайната равнина и зиме, и лете. В началото на ХХ век в Южна Добруджа на 1000 жители се падат средно по 2880 овце, 252 коня, 650 глави рогат добитък.
Най-важно значение за добруджанското население има овцевъдството. За това свидетелстват не само статистическите данни, но и наименованията на множество селища – например Каракъшла /с. Зимница/. В зависимост от начина на отглеждане на животните този поминък има две основни форми – дребнособственическото и котленското овцевъдство. Когато през първите десетилетия на XIXвек овчарите от Котел, Градец, Медвен, Жеравна и други селища на Балкана напускат “Долното поле” и започват да се установяват трайно с многобройните си стада в Добруджа, те имат вече една завършена форма на организация, която намира в новите условия само благоприятна почва за по-нататъшно развитие. Котленската къшла в своята икономическа и социална същност представлява по-малко или по-голямо сдружение на дребни собственици овчари /20 – 30 и повече на брой/, продиктувано от общите интереси на стопаните за изхранване и опазване на стадата, млекопреработване и продажба на продуктите. Собственикът на най-голямото стадо, наричан кехая, оглавява цялостната стопанска дейност на къшлата, води сметките и се грижи за справедливото разпределение на разходите и приходите. Два пъти през годината – на Гергьовден и Димитровден, се прави лъчитба /отделяне на стадата/, пресмята се масрафа /разноските/ исе разпределя печалбата. През първите години от своето пребиваване в Добруджа котленските овчари наемат сгради, но скоро започват да строят и свои собствени къшли с всичко необходимо за стадата и хората – саи за овцете, стаи за овчарите, помещения за мандруване, складове и т.н. Своя най-голям разцвет котленските къшли бележат в периода между руско-турската война от 1828 – 1829 г. и Кримската от 1853 – 1856 г., а мазното добруджанско тулум сирене, питите кашкавал, вкусна създърма, не само задоволяват потребностите на местното насление, но са прочути навред и намират отличен пазар в редица селища на тогавашната империя. Многобройни са къшлите в тогавашната Хаджиоглупазарджишка околия. Чужди пътешественици, минали по нашите земи, описват богатите пасища с хиляди овце на предприемчивите овчари.
В новите обществено-икономически условия след Освобождението на България овцевъдството постепенно отстъпва своето първостепенно място в стопанския живот на земеделието, утвърдило се като основен поминък на населението.
Конят в Добруджае на особена почит. На него е посветен и един от големите календарни празници – Тодоровден, наричан Конски Великден. Важността на коня в бита на населението, дълбоката и силна привързаност между човека и красивото животно, е великолепно отразена в творчеството на Йордан Йовков. По българските земи единствено в Добруджа съществува степна форма на развитие на коневъдството, при която е прилагано иарканно улавяне /въже с примка/ на животните. Конете са отглеждани в големи стада, наричани хергелета /ергелета/, и са използвани само за вършитба, като в студените зимни дни са прибирани в дамове и саи. Свободно пасящите “хергеля”се срещат в Крушарския край чак до 40-те години на ХХ век. След Освобождението конят напълно измества едрия рогат добитък като впрегатна сила в целия стопански живот на населението, а бързо развиващото се коневъдството е все по-широко застъпен поминък в региона.
Любимо стопанско занятие за добруджанеца е пчеларството. Добрите природни условия за паша на пчелите благоприятстват отглеждането на кошери във всяко село. Характерни за областта са старинните конусовидни куполести тръвни /кошуве/ - изплетени собственоръчно от стопанина кошери, направени от скребър, върбови клони, измазани отвън и отвътре с глина и говежди тор. Употребяват се и дънерни кошерища – стубли, покрити отгоре с парче рогозка или дъска. “Качулки“ от трева върху тръвните предпазват през зимата пчелите от измръзване, а лятото питите от разтопяване. При благоприятни за паша години от един кошер могат да се извадят 70 – 80 и повече кг мед. По-широко разпространение пчеларството има в села със старо местно население. А в гористите местности е познато и дивото скално пчеларство.
Макар и добавъчен поминък, лозарството има своите традиции предимно в села с преселници от Балкана /например село Загорци/. То е било препитание и за заселилите се в село Лозенец българи, дошли от Котел, Чирпан, Хасково. Отглежданите от жителите черни лозя определят и името на селото – Карабалар. Почти всеки стопанин е имал 1 – 2 дка лозе. Липа, зайбер, арджилян, индижена са само част от традиционните добруджански сортове грозде. Гроздоберът обикновено е в края на септември и началото на октомври. Счита се, че докато не мине Кръстовден /14септември/, гроздето не е готово за вино. Навсякъде зърната се тъпчат с крака, а ширата се събира в дървени съдове и се оставя да ври /ферментира/ около 20 дни. От джибрите обикновено наесен се вари ракия. Сред преселниците от Северна Добруджа е предпочитано по-сладникавото вино, за производството на което в отделни селища се практикува тъпчене на гроздето в чували и пресичане на ширата. Виното е традиционна за добруджанеца напитка и присъства на трапезата, наред с хляба, и в делник, и в празник.
Занаятчийското производствотов Добруджа е съсредоточено предимно в градовете. В селата битуват определени занаяти, свързани с обработката на сурови материали, а други се развиват като необходимо допълнение към основните поминъци – земеделие и животновъдство.